Увод

През последните двадесет и пет години в България се случиха бързи и непрекъснати трансформации - процес, който се ускори след присъединяването на страната към Европейския съюз през 2007 г. и я направи една от най-новите и най-източни държави - членки на Европа. През 2012 г., пет години след като страната се присъедини към Европейския съюз през 2007 г., България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ на ООН).

Въпреки значителните трансформации в българското общество и някои обещаващи ангажименти за осигуряване на правото на хората с увреждания, над 7000 души с ментални увреждания все още живеят в институции за дългосрочно пребиваване. Бавното темпо на развитие на базирани в обществото услуги и недостатъчна подкрепа за развитието на мрежите в общността означава, че голям брой българи с ментални увреждания продължават да бъдат изолирани от обществото и да бъдат жертви на експлоатация и насилие.[1]

Социалната изолация на хора с ментални увреждания отразява стар, патерналистичен модел на грижа и ограничение, вместо  модел, бзаиран на предоставяне на права и автономия. Това ясно се характеризира чрез системата на запрещение, която действа в страната, която отнема на много хора с ментални увреждания правоното да бъдат разпознати от закона и правото им на избор.  Конституционният съд на Република България наскоро реши да не обявява запрещението за противоконституционно,[2] като отново подчерта необходимостта от законодателна реформа, за привеждане на законодателството е страната в съответствие с Член 12 от КПХУ.

След 2006 г., формално, българското правителство е поело много ангажименти за осигуряване на правото на хората с умствени увреждания да живеят самостоятелно в обществото, чрез приемането на редица национални стратегии за деинституционализация. Въпреки това, конкретните действия са минимални и мудни. Само малка част от хората са се преместили от големи институции в по-малки защитени жилища или в центрове от семеен тип. Дори тези модели, които българското правителство представя като базирани в общността жилищни услуги, продължават да отразяват институционалните модели, където хората с увреждания са изолирани от останалата част от обществото.[3]

Нивото на инвестициите в базирани в общността услуги, които са от жизненоважно значение за приобщаването, са значително по-ниски от големите суми, които все още се изразходват за поддържането и създаването на нови институции. Вместо да се използва структурното финансиране от Европейският съюз за преместването на хора с увреждания от институциите в обществото, българското правителство продължава да инвестира в институции. Основният избор на приоритети трябва да се промени от правителството с цел привеждане в съответствие с неговите задължения по Член 19 от КПХУ.

Този доклад цели да представи конкретна и подробна информация за изпълнението от българското правителство на член 19, въз основа на редица показатели и отразяване на трите стълба на правото на независим живот в обществото. Намерението е да се предоставят на гражданското общество доказателства за разликата между реториката и реалността за хиляди хора с ментални увреждания в страната. Докладът ясно показва, че докато има прогрес в редица области, включително редица впечатляващи пилотни програми, промените са твърде малки, мудни и от тях се ползват твърде малко хора. В заключителната част на доклада се предоставят конкретни препоръки към българското правителство, които да послужат като основа за бъдеща оценка.

Благодарности

Центърът за застъпничество за правата на лица с ментални увреждания (ЦЗПЛУУ) е благодарен на редица лица, които предоставиха информация, съдействие и указания при подготовката на този брифинг и по-специално на:

Анета Генова, български адвокат и правен наблюдател в ЦЗПЛУУ
Славка Кукова, координатор и старши изследовател, Български хелзинкски комитет
Надя Шабани, Програмен директор, Български център за нестопанско право (БЦНП)
Франсиз Маккормак, Стажант в ЦЗПЛУУ

Барбара Мехес, юридически съветник в ЦЗПЛУУ, динамичен участник в проучването и изготвянето на доклада. Съдържанието се ръководеше и се редактираше от Стивън Алън, Директор по застъпничество и комуникации в ЦЗПЛУУ и Оливър Луис, Изпълнителен директор на ЦЗПЛУУ.